Докато си провирам път през подлеза, а горе почти се изпържвам под лакомите погледи на хора с кафеникавочервен загар, мяркам с периферното зрение опакованото в найлон бронзово лъвче, а мислите в главата ми се опитват да надвикат флексовете и светлоотразителните жилетки, „Що за идея да си направиш йога и веган ресторант насред Лъвов мост?“
Пет минути по-късно Ани, нашият фотограф, прекъсва въпросителните и се отправяме към близкия безистен. Регистрираме статуята на индийския бог Ганеша (онзи с дългия хобот), която стои толкова сюрреалистично сред цялата атмосфера наоколо, че чак се слива с нея, и се качваме в асансьора.
Оттам насетне всичко се развива като в ония филми, в които бягаш през различни светове, и точно когато си в полуразрушения таван с паяжините и пропадащия под, отваряш една врата и те заливат маргаритки, зелена поляна и вселенско спокойствие. В нашия случай се озоваваме на слънчева тераса, от която се открива тучен градски пейзаж с изглед към купола на „Александър Невски“, тесни павирани улички и вътрешни дворове с избуяла зеленина. Липсват само червенобузести жени с тупалки и килими, за да влезем в стихотворение на Далчев.
Няколко минути по-късно пием боси лимонада от бамбукови сламки, хрускаме препечени брускети с „пуштет“ – нещо като хумус, само че подправен със специален, пушен червен пипер („Адски трудно се намира“), и установяваме колко мазно и услаждащо е съдържанието на думата „безвремие“ (много).
А и историята на това място звучи като приказка. Собственикът Ники среща таланта на Мими на предишното си работно място. Бивш главен готвач в рибен ресторант, по това време тя вече е веган и усърдно експериментира, обсебена от чудото на кокоса (виж блога й ТУК ). „Толкова е креативна, че като й остане хляб, прави шоколад с него“. На една разходка до Райското пръскало Мими го запознава със сестра си, Сиси, която след това ще стане негова годеница. Предложението от центъра „Йога Мандала“ да направят съвместно веган ресторант идва точно когато вече се е оформило вълшебното трио.
„Бяхме се намерили – аз имах опит като мениджър, Мими – като готвач, а Сиси – като барман“, обобщава Ники, енергичен като темперамент, но доста приятно лежерен като събеседник. Събират пари от приятели („Не обичам да се занимавам с банки“), няколко седмици преминават трескаво и интензивно като в сън и на 28-ми юни заедно с обновения йога център отваря врати и ресторантът „Сомавитал“*.
Вътре се ходи бос, ниските столчета с причудливи облегалки и почти цялата мебелировка (има и детски кът със съвсем истинско дървено конче) са от тиково дърво, пропътували на кораб целия път от остров Бали до тук. Тук някъде трябвало да намери място и голямата фигура на Ганеша, която ни посрещна долу в безистена, но се оказала тежка цял тон – твърде много дори за асансьора. От кратката ми справка с индийската митология по-късно ми става ясно, че едно от символните значения на големия му корем е, че поглъща мъките на вселената. Хмм, сега разбирам защо на богът-слон му е било писано да си остане застопорен на един европалет долу пред входа…
Основното правило в кухнята горе е, че никаква храна не се хвърля. Ако нещо се развали, веднага се връща към живот във друга форма. „Жалко, че в момента нямаме вкиснала боза, за да опитате какъв чуден кекс се получава с нея – това си е жива квас“. Ако случайно някой не смогне да си довърши порцията, Ники го гони до дупка, за да му връчи остатъка в кутия за вкъщи. Всеки, който си е поръчал за вкъщи, получава 5% отстъпка, ако си донесе собствена кутия за храната. „Насърчаваме рециклирането по всякакъв начин. Не употребяваме никакви пластмасови прибори и възнамеряваме да въведем стъклен амбалаж“, пояснява Ники, тиква ни по едно парче точещо се като локум брауни с малини („Истинското брауни не е бухнало, трябва да стои малко глетаво и да лепне по зъбите“) и ни повежда на разходка из йога залите.
Лампите вътре са с розови декорации във форма на лотос и пръскат мека светлина, има меден гонг, който не пропускаме да ударим няколко пъти, за да чуем как призрачно отеква звукът „оммммм“ в празното пространство, по-малки фигурки на Ганеша, този път в компанията на полегналия Буда, и същото тиково дърво като в ресторанта, само че издялкано в по-странни форми. Минали са едва няколко минути, а вече усещам главата си натежала – в тази почти омагьосана обстановка не съм много сигурна дали ще заспя или ще изпадна в някое алфа състояние, така че за всеки случай побързвам към терасата. Оттам се открива странна еклектика от архитектурни забележителности – сгради с красиви, но поизлющени фасади, тераси от ковано желязо и тук-там зейнала дупка между покривите – „спомен“ от бомбардировките над София. Ако сведеш погледа си по-надолу, се натъкваш обратно на „опакованото“ лъвче, което чака реставрация, огражденията за ремонта на „Сливница“ и щъкащите хора. Впрочем, флексът, крановете и подвикванията вече не се чуват. Обедно време е…
Ресторант „Сомавитал“ се намира на бул. „Княгиня Мария Луиза №58“
* sóma означава „жива храна“ на санскрит
Статия: Кристина
Снимки: Анастасия
Няма коментари