Филип

Филип Лхамсурен: „Доверявам се на природата като син на майка си”

Филип Лхамсурен е необикновен пътешественик – пътува с колело, с по-малко от 1 долар на ден, прекосява пустини, степи, планини, безлюдни местности, военни райони… Миналия месец се завърна от последното си пътешествие до планината Памир в Таджикистан. С него си говорим за нечовешките 10 хиляди километра, какво го мотивира да се подложи на всичко това и в колко минути се побира „каймакът“ на едно пътуване, продължило почти 5 месеца…


– Какво може да очаква сам човек на дълъг път през пустинята?
– Чисто теоретично ми е ясно какво може да се очаква в пустинята, това все пак не е космос – но е друго, когато го усетиш на собствен гръб. Най- важното да не се излагаш на слънчевия пик и да си разпределиш добре водата. Не става дума толкова за това да носиш еди-колко си литра всеки ден, а колко опорни точки имаш – местата, от които можеш да вземеш вода – кладенци, около които обикновено има някое село или град. Не бих могъл да го определя точно като експеримент, но е интересно толкова дълго да пребиваваш в пустото… Макар че всъщност съвсем не е пусто, просто има различни форми на живот.

– Всички сме слушали за миражите в пустинята. Ти получаваше ли такива?
– Миражите се получават, когато бедстваш. Аз не съм бедствал, а съм страдал, да кажем. Имал съм миражи, измислени от мен самия – просто пътувам и си мисля някакви неща… Да, има някакъв дискомфрот – горещо е, трудно е , каталясал съм, но имам сили да продължа. Не се е случвало да остана повече от ден без вода. Не съм паднал от самолет, все пак бях подготвен малко или много. А и аз съм подплатен с много любов към природата. Философията ми е, че ако тази нощ ми се паднат минус 20 градуса, трябва да стискам зъби и да спя, хората преди 2000 години не са имали дрехи и т.н. Избягвам да се обграждам с комфорт, защото после трудно се приспособяваш без него. Цялото пътуване изкарах с дрехи от пазара за 2 лв., без някакви специални материи против вятър, студ и т.н. Бях с приятелите ми – те са навсякъде с мен в мислите ми – те в моите, аз в техните. А мислите са много силни, по-бързи са от интернет. И сега съм два пъти по-силен от преди.

– След като искаш да си толкова близо до природата, смяташ ли, че цивилизацията води до упадъка на духа?
– Мисля, че ни прави по-неистински, отдалечава ни от корена, от земята, това е все едно да забравиш миналото си. Природата е огромна сила – дава ти всичко, и в същото време може да те унищожи за секунди.

– Как й се доверяваш тогава?
– Как й се доверявам? Както син на майка си. Гледаш да не престъпваш линията, да не повярваш, че си по-велик от нея. Трябва да си вярваш, да – пред себе си. Пред другите може би също. Но не трябва да си вярваш пред нещо по-голямо като природата. Ето, наскоро се качихме с приятел на Олимп, стигнахме един участък, който трябваше да се катерят около 15 м и решихме, че няма да рискуваме излишно. Вечерта спахме в един параклис на около 2500 м височина, само от цикли камъни, събудихме се – пред нас изгрева, от долу морето, над нас – планината. И в същото време беше сковаващ студ. Така че, нищо не е едностранно. Тази многопластовост изгражда света, затова си струва да усетиш многообразието. Ако всичко е прекалено хубаво, значи сме на грешния път.

– Кое от последното ти пътуване те трогна най-много?
– Това, което ме докосна, беше тишината на някои места – тя имаше свой собствен звук. Имаше места, в които почти не е стъпвал човешки крак – например близо до планината Хиндукуш, границата с Таджикистан, времето спира, въздухът спира. Другото беше човешкият „възел” – приятелство, доброта, гостоприемство, честност – някъде те приютяват, ставаш част от дома, почти от семейството. И в тежките моменти си спомняш за тези нови приятели. Малките жестове са голяма работа. Докато изкачвах един тежък връх с колелото, отсреща в колата вдигнаха ръка и ми извикаха „Молодец, браво”, над степта в Казахстан от един хеликоптер ми хвърлиха студен чай, а малко по-късно същия ден един джип спря и ми дадоха кроасани.. В такива моменти се пълниш с умиление. В града това не можеш да го видиш. Там ти си бялата топка в билярда, правиш само спондове – блъскаш се в ръбовете, накрая влизаш в някоя от дупките. Не че хората са лоши – просто са вдигнали защитите, развили са лоши качества, за да се предпазят. Колкото повече са хората, толкова повече се търкат един в друг. Никой никого не знае, наяве излизат лошите черти – това се случва във всеки мегаполис.

– Имаш много силно развита интуиция – може ли да ни разкажеш случка, в която ти е спасила живота?
– Живеейки извън града, човек винаги има силно развита интуиция. А когато на едно място има много хора, те си пречат взаимно. Всеки е антена към космоса. И когато я поставиш някъде, където няма хора, тя започва да работи. Ние я наричаме интуиция, за поета тя е вдъхновение, за учения – тя е просветление. Не мога да се сетя случай, в който да не ми е спасила живота. Когато я пренебрегвам, защото слушам чужди мнения, понасям повече щети.

– Как гледаш на пътешествията си – като на изпитание или нещо друго? Как определяш сам за себе си и този път?
– Като психология не съм спортист, повече съм изследовател. Не гледам на пътуването като на изпитание, а като начин на живот. В едно такова нещо живееш напълно, правиш връзка със земята, с местното население. Виждаш, че навсякъде хората са еднакви – имат едни и същи потребности, оттам нататък всичко е култура и традиции.

– Кои са негативите?
– Отдалечаваш се от всеобщото и има опасност доста да се загубиш. Връщането после е много трудно – при мен е почти невъзможно.
– Ти пътешестваше с по-малко от един долар на ден…
– Човек като е на път, хората не му отказват, а и нуждите му са много намалени. Човек може да живее с много малко – „малко” от гледна точка на градския човек, но достатъчно от гледна точка на човека, който е тръгнал с една шепа пари. Аз не насилвам нещата, понякога е достатъчно да кажеш само едно „Здрасти”. Има много хора от Западните страни, които смятат за нормално да се възползват от всяко гостоприемство на Изтока, има всякакви пътешественици. Не можем да ги обобщим като едни поети на бял кон.

– Несъмнено си чувал коментари за себе си, че си луд, а ти как гледаш ти на средностатистическите хора, които ходят на работа от 9 до 5 и мечтаят за отпуската, в която ще се излежават на плажа?
– Не изпадам в това да ги съжалявам или презирам. Всеки има своя истина. Искам да покажа, че човек може да прави това, което иска да прави. Имам много приятели, които работят в офиси и техният максимум да се изкефят е да се съберат и да отидат например в Алпите, на сафари в Африка. Не е задължително да рискуваш толкова много.

– А ти защо държиш да рискуваш толкова?
– Така се чувствам добре. Да, това не е ваканция, свързано е с много грижи и стрес. Истинската награда са мигове, секунди. Ако това пътуване е било 5 месеца, неговия каймак може се събере само в един час. Живея за концентрацията на мигове, в тяхната сила. И това, което осмисля всичко, е, че си се добрал сам, по древен начин. Тогава се разгръща духът на човека. Усещаш каква сила има в човека, усещаш, че не си една жива статуя.

– Значи не е това, че искаш да изпиташ себе си, така ли?
– Не, водя се от любопитство. То е по-силно от самия страх. Страха си го взимаш под мишница и го носиш като шалте. Глупаво е да го изхвърлиш – тогава ще изхвърлиш първо себе си, после живота си – просто не трябва да е водещ.

– Какво правиш, ако се озовеш на непознато място, гладен и без пари?
– Ако наистина не се измъчваш, не е нужно да ходиш да обясняваш, че си гладен и жаден. Нужно е да отидеш и да кажеш само едно „здрасти“. Спомням си например, когато спах при един турчин, се запознах с един американец. Казва ми „От две седмици съм тук, ще остана още няколко. Питам го: „Няма ли да продължиш да пътешестваш?“ А той: „Не знам, тук е толкова приятно, хората са мили, имат храна, безплатен интернет.“ Аз лично стигам, хапвам, запознавам се, говорим за България и заминавам. Това е.

– Как смяташ, че ще се развие мисленето на хората? Какво ще се случи с човечеството след няколко хиляди години?
– Не са ми много розови прогнозите. Мъчим земята много, извличаме всичко от нея, създаваме някакви нови храни – всичко е изкуствено. Истината е, че организации като „Грийнпийс“ не се опитват да спасят земята, а да събудят хората. Самата земя няма нужда от спасение, тя сама се възражда, когато й стане прекалено тежко – ще ни изплюе някой вулкан или ще се разклати в земетресение. Тя е жив организъм със своята кръвоносна система, артерии и всичко останало (водите, петрола, газта). Просто ще преболедува от нас и ще изхвърли тези микроби, хората. Земята няма нужда от спасение, ние имаме нужда от спасение. Мислим от нашата ограничена гледна точка, мислим за бог отгоре, а той е под нас. Той е земята, която тъпчем.

– Всички казват, че пътуванията и пътешествията разширяват хоризонта, променят мисленето. Забелязал ли си как се променя начинът ти на мислене, когато се застоиш малко повече на едно място и докато си на път?
– Mога да ти кажа какво става, когато се застоя. Не се чувствам добре, ставам неприятен –даже по-скоро за себе си, отколкото за околните. Дори не мисля, че това пътешествие конкретно ме е променило чак толкова много. Промениха ме пътешествията още като дете. Пътешествах мислено – четейки, преживявах нещата.

– Какви книги четеше?
– Като малък много харесвах „Маугли“, и даже любимият ми герой от книгата беше не той, а Багира и Шир Хан. Никога не съм се припознавал като момчето, а като животните. По-натам дойдоха „Робинзон Крузо“, нещата на Джек Лондон. Винаги е било фактор книгите да са по истински случай или биографии, рядко чета художествена литература.

– Имаш много „трудов стаж” като готвач – на какво може да те научи готвенето?
– Готвенето е химия, някакво вълшебство. Винаги съм имал откритост към готвенето, от малък го правя. Експериментирам, отраснал съм с вкусовете на Изтока – майка ми е монголка. Нищо нормално не готвя, на яйцата ще им сложа къри, на доматите ще добавя мед, на лука – горчица. На Изток всичко се смесва. Традиционната кухня на даден народ малко или много е огледало на психологията му. Държавите, които са на кръстопът и през които минават много храни отвсякъде, обогатяват и кухните си, и мисленето си. Ако погледнем кухнята на Балканския полуостров – доста е шарена, много азиатски неща присъстват в ястията ни. Докато в континентална Европа са доста по-по-скучни. Докато пътувам, обикновено ям храната от региона, в който се намирам – за да съм в пълен синхрон. Ядеш един залък като местните и някак си по-близо до тях. В Узбекистан например се хранех предимно с хляб и диня, иначе основно карах на гречка и овесени ядки, а сутрин се стимулирах с чиа семена. Храната е свещена. Израснал съм в много гладни години – когато 1 л олио и 1 кг брашно бяха цяло богатство.
– Знаем, че си имал си трудно детство, живял си в интернат, после в бежански лагер в Китай, на 12 години започваш да издържаш семейството си като работиш за престъпни групировки. Как мислиш, доколко вярно е клишето на психолозите за първите 7 и за това как детството ни определя какви личности ще станем като възрастни?

– На мен повечето неща ми се случиха след 10. Не определям живота си като тежък, а като интересен. Растях в тоя шарен свят, за мен беше повече подхранване на интереса и любопитство. Спомням си глада като нещо пагубно за психиката. Когато няма какво да ядеш и не знаеш кога ще има, падаш много ниско, загубваш си морала, озверяваш. Представял съм си ужасни неща – как убивам някой, как му взимам парите… Гладът и любовта управляват света.

– Навсякъде се придвижваш с колелото ти, което е толкова ценно за теб, че дори носи името на дъщеря ти Баяна. Какво всъщност означава „Баяна”?
– На монголски значи „богатство“. Това е една връзка, невидима нишка, която ни свързва. Защото понякога, когато си на пътя, дотолкова забравяш кой си и от къде си тръгнал – в мигове на еуфория или опасност… Друг е въпросът, че колелото прилича повече на мъж. Дъщеря ми ще бъде с мъжко сърце.

– Спомняш ли си случай по време на това пътуване, в който си щял да умреш?
– Може да се каже, че в Таджикистан, в края на пътуването ми се натрупа много стрес – недохранване, смяна на климата, денивелация натрових се от храна в столицата Душанбе. И тъкмо когато започнах да навлизам в Памир, в големите планини, ме обхвана дизентерията. Знаеш, че тя обезводнява, а аз продължавах… Имаше един момент, в който два дни нищо не бях ял и пил – сега като гледам снимките оттогава и виждам онова сивото в очите, което се проявява при много болните хора, или на тези, които са на смъртния одър. Имаше начин да се спася, можех да хвана първия минаващ джип – но вярвах, че ще премине. А то продължи 3 седмици. Най-приказната планина минах тежко болен. Каквото не се беше случило до този момент, се случи тогава – колелото се счупи, снеговалежи, в Киргизия имах проблеми с ченгета, които се опитаха да ме отвлекат.

– Да те отвлекат? Как така?
– Полицията в Киргизия се занимава с това – изплашва туристите, взима им паспорта и ги изнудва за пари. Наясно съм с тази практика, все пак съм от Монголия, номадският манталитет има и тази си страна… Като те заобиколят, трябва да почнеш да вдигаш панаири, да привличаш внимание, това е начинът да се спасиш. Тъпото е, че това са униформени, излизат на работа, за да търсят жертви, това е техният поминък. Киргизия е мръсна държава откъм тези неща. И това няма да го спестя и в книгата си. Винаги пиша, докато пътувам, сега общо взето разгръщам това в разказ – надявам се до края на годината книгата да е готова.

Кристина