Магазинерката Наталия

Откриваме я в една пряка на „Графа”, седнала на прага пред витрината на магазина си върху раирана възглавничка с пискюли по ръбовете. Смолисточерната й коса е сплетена на две плитки. Продава дрехи, секънд хенд. Ако се задържиш малко по-дълго в това пространство, започва да те обзема приятно, сънливо чувство на безвремие. Отвътре се чува странна музика, микс между хаус и етно, която, ако можеше да се снима, сигурно щеше да излезе в цвят „сепия”.

В средата на магазинчето има пазарска количка, като тези в супермаркета, а по закачалките висят винтидж облекла. „Винтидж е нещо, което е емблематично за дадена епоха, като тази рокля, която е толкова петдесетарска”, казва Наталия, докато се оглежда с дълга до земята рокля от кадифе в наситено борово зелено. „Останалите, които не са оставили такъв отпечатък в модата, са просто стари дрехи”.

До шалчетата и брошките, на тезгяха се мъдри фигурка на котка – с обувки на ток, палто на леопардови и зеброви щампи и четири пазарски торбички в ръка. Казва се „Котарашка” и е талисманът на магазин Sedgwick. Манекенът също не е просто манекен, а „жената Розалия”, която всеки ден сменя тоалета си, според настроението на собственичката.

Всъщност, Наталия е архитект по професия. „Магазинерската” й авантюра започва миналата година, когато с няколко нейни приятелки решават да си организират разпродажба на старите дрехи. „Менкането” минава с такъв успех, че няколко месеца по-късно вече правят редовни сбирки, а хората, които обновяват гардероба си по този начин, далеч вече не са само колцина близки и познати. Оформя се нещо като тайно общество, което се събира всяка събота в полу-порутената постройка на ул. „Бенковски”. А в главата на Наталия започва да се оформя идеята за магазин, в който ще продава винтидж дрехи и който ще кръсти на своята модна икона – скандалното момиче на 60-те Еди Седжуик.

Трагичната муза на Анди Уорхол, която умира на 28 години от свръхдоза, е известна с ексцентричния си, сладко-горчив стил, който продължава да вдъхновява и до днес – плътни чорапогащи, дрънкулки, извадени от раклата на баба, комбинирани с гротескно изрусена до бяло коса… Еди Седжуик всъщност е всичко това, което, ако се вгледаш, ще откриеш и в самата Наталия – натъкмена според прищевките на настроението си, в тъкмо онзи ъндърграунд-с-изискан-привкус вид, за който известните са готови да платят двойно на стилистите си.

В търсене на място за магазина си, Наталия първо обикаля малките „Петте кьошета” – пространството, което се е оформило като секънд хенд зоната в София. После случайно попада на малкото помещение на „Мальовица” – глухата уличка на метри от Попа. Собственикът е фокусник, а откакто наема магазинчето, Наталия сякаш прихваща от способностите му, защото успява да накара времето да спре, за всеки който прекрачи прага й.

Разглеждаш и пробваш черните панталонки на бели точки, колана от метални цветя и гердана от муранско стъкло, а после Наталия те кани да поседнеш при нея на възглавничките с пискюлите, да пийнете от „дизайнерското” й вино (опаковано в пликчета на Sedgwick) и да послушате причудливите звуци, „забъркани” от приятеля й Никола, по-известен като Котарашки. И само подрънкването на трамвая на двайсетина метра от теб те връща в реалността. Там, където пазаруването е шопинг в триетажния мол, магазинерите са консултант-продавачи на 12-часов работен ден, а излежаването на тротоара по боси крака е просто сцена от филма, с който вечер преглъщаш картофките с майонезен сос.

От Кристина