Калин Терзийски е бивш психиатър в Курило и алкохолик, понастоящем писател и вегетарианец. Изобщо, ще кажеш, че е живял живота си така, че бъде по-интересно в книгите му. Бестселърите му са „Лудост“ и „Алкохол“. Ние в kukuriak – може би защото се чувстваме по-идентифицирани – харесваме повече „Лудост“. Наживо е от тези мъже, които стават по-красиви с времето, почти не се разделя с ленънките си, говори малко флегматично и въобще не му дреме за „политически коректното“. Споменахме ли, че е силно вярващ и има черна котка на име Луцифер?
Ти си много вярващ – но не винаги е било така, нали? Кой беше повратният момент?
Бях в казармата, точно станах на 19, когато бях изпратен на някакво наказание във Видин – там направиха всичко възможно, за да ни смачкат.
Говориш за случката, която описваш в романа „Войник“, където ви накарали правите упражнения до безкрай и в един момент някои от войниците започнали да плюят кръв?
Да, искаха да ни покажат, че човек е мек пластилин и да не си въобразяваме, че те не могат да го пречупят и унижат. И, тогава наистина, като в суха пръст попи във мене вярата в Бог. Социализмът беше ужасно кух на неща, на които да се облегнеш, на нещо, което да те крепи в живота. Покъртително празно място. Има някакво упование в системата – но само ако си като другите и се борите заедно за бъдещето, обаче ако не си част от единството, ако си наказан, отхвърлен…в какво да се уповаваш? Не мога да си представя как са умирали социалистическите хора, които са се предали да повярват на доктрината – умираш, ей така, сам, празен, без Бог…
И ти всъщност нямаше нужда от Бог преди да се изправиш пред това умиране?
Нямах настоятелна нужда – не от Бог, а от това да помисля за него. Винаги съм имал усещане за Бог, но не и за формата, за религията. Сред наказаните имаше едно момче, евангелист – беше наказан точно заради това, че проповядва. Много слаб физически. Зверовете и мъчителите се опитваха да го убият, а не него не му пукаше въобще – прощаваше им и дори се усмихваше. И когато си младо момче и видиш такова нещо, възторгът ти кипва до небето.
А какво мислиш за новата идея за Бог – че той е всеки един от нас, а не някой над нас, който ни надзирава и направлява?
Всичко това са човешките тълкувания, които не касаят Бог, нали така? И аз съм човек и чувството ми към Бог еволюира, придобива по-различни нюанси. Като млад бях гневен и страстен по един съвсем не-християнски начин. Имам една много показателна случка – бях санитар на Бъдни вечер и една болна жена започна да ми се кара, много нравоучително, как това е семеен празник и трябва да съм си при семейството. А аз кипнах, по такъв патетичен начин, с такъв кънтящ глас й говорех: „Жено, аз съм дошъл тук да бъда с болните и страдащите, а ти ми говориш за 7 постни ястия, в какво вярваш ти?“ Е, детството на християнството е точно това – да изгорим всички, които не вярват. Така и моята младост е подобна на Средновековието. Но, освен всичко друго, винаги съм бил хипи и насилието ми е било много отвратително. Затова пък да презирам и да осъждам (благородно, по моите критерии) хората, които не са като мен, беше най-естественото нещо. „Тоя не вярва в Бог, той е лош, жалък, нисък, еснаф.“ Особено еснафството и алчността ме побъркваха. Пък нека са си такива хората, аз какво – съдия ли ще им бъда? Не ставам ли същия като тях?
Не можем да обвиняваме животните, че са животни, нали така казваше в „Алкохол“…
А не, в никакъв случай. Просто не ги ям.
Ти готвиш много, нали?
Вече не много, защото силно си стесних продуктовата гама. И не ми е толкова интересно вече, защото новата ми мания е да спортувам.
А можеш ли да направиш някакъв паралел между акта на готвенето и писането, има ли място за сравнение?
Еее, готвенето е много по-приятно и хубаво нещо. Готвенето има привкус на съвършено изкуство – там ефектът е моментален и безусловен. И това го прави много съблазнително, много естествено и много свещено. Направиш ли нещо хубаво, то е наистина хубаво. И отпада цялата тази жалка относителност на другите изкуства. Вкусните неща са наистина вкусни, а префърцунените са като абстракционизма в изобразителното изкуство – те са продукт на досадна човешка суета.
Как стана вегетарианец? Имаш едно много хубава статия за месото „Онзи бог от 90-те“, в която припомняш как по това време благосъстоянието се измерваше в килограмите месо на трапезата…
Явно при мене има известен страх от тъмната ми страна. Виждал съм, че тъмното, стихийно същество у мене може да предизвика ужасни разрушения. Нещо като свитата на Дионис, която след себе си оставя всичко – хаос, похот, лакомия и всичко накуп. Всепозволеност и отдаване на удоволствието във всеки един смисъл. Месото например е едно от тях. Когато за първи път го отказах, не ядох една година и започнах пак на една Нова година, уж да опитам домашна луканка. Тогавашният ми отказ от месо беше едно мъчително усилие и издържане. А това да правиш неща, смачквайки поривите у себе си, е безобразие. Така нищо никога няма да постигнеш. Напротив, използвай поривите в себе си в своя полза, сублимирай ги.
Как може да сублимираш отказването от месото, но без да се насилваш, ако истински ти харесва?
Аз открих, че нямам истински порив към месото. Сега пия прясно мляко в огромни количества – не знам дали е чак толкова полезно, ям много млечни произведения като извара, например. От такива прости неща си правя вкусни ястия. Освен това много силно сублимирам лакомията в лакомия за други неща – за красота и съвършенство.
А какво ще кажеш по повод разпространеното мнение, че алкохолът и яденето на месо са част от образа на мъжа, от идеята за неговата сила и мъжественост…
Това беше продукт на мисленето на 90-те – най-мрачното и жалко време, което сме преживявали. А това време вече отдавна отмина – вече сме средата на втората десетилетка. Дори в зрелия, успокоен социализъм, имаше общности – и то влиятелни – от хора вегетарианци, хора, насочени към анти-варварство и анти-атавизъм, хора, отричащи хищничеството и диващината.
Но не са гледали с добро око на тях, нали?
Всъщност, имаше немалко от високите слоеве на обществото – художници, писатели – на техните идеи се гледаше дори с известен респект. И после, през 90-те обществото се обърна наопаки, стана като врящ котел, жените станаха нещо като проститутки, мъжете – нещо като кроманьонски ловци. Скитат напред-назад и ловят месо за пещерата. Всичко някак си много се опещери. И сега се измъкваме лека-полека. Даже не лека-полека. Появяват ли се молове, появяват ли се биомагазини – хората вече се измъкват от пещерното си съществуване.
„Лудостта запазва младостта. Защото явно човек остарява, оглеждайки се в нормалността, в нормални огледала. Оглеждайки се в кривите, той се смее и остава млад. И даже не може да порасне, остава дете, някак инфантилен. В нормалния, външен свят изискванията на нормалните хора и на нормалните ситуации почукват като камъчета полираната обвивка на човека и той – лека-полека – се ожулва и захабява.“
из „Лудост“
А не се ли опитват така някак изкуствено, малко насила да станат „духовни“, да се върнат към природата? И при това развиват едно самодоволно чувство на праведност и превъзходство над останалите.
Еее, да. Има един благовиден, консуматорски, изискан и наистина донякъде празноглав позитивизъм и стремеж към духовното в най-молски смисъл…Обаче искам да кажа на противниците на това, че животът е много кратък, много частен някак си. Животът е усещането, което преживяваме. Един може да живее в розовите облаци на „духовното“, друг да е обладан от представата, че животът е едно кърваво, хищно море, в което страданията са безкрай. И това е техния живот, техния абсолют. Човешки представи. А и двамата се редят на една и съща опашка за едни и същи марули.
Разкажи ни за новата книга, която пишеш в момента.
Казва се „Любовта на 45-годишния мъж“ (по аналогия със сборника му с разкази „Любовта на 35-годишната жена“ – бел.ред). Там любовта се развива във Фейсбук – започва във Фейсбук и свършва във Фейсбук – има и реални мигове, обаче те някакси потъват или са изтласкани от Фейбук линията. Говоря за същността, която изграждаш сам, не ти е натрапена отвън – примерно къси крака, грозен нос, липса на чувство за хумор, лош дъх и т.н. Там ти правиш всичко, ти си творец. И някой ще каже, това е отвратително. Изкуството отвратително ли е, моли мои? Просто във Фейсбук всеки е творец на своя собствен образ.
А човекът, за когото говориш, си ти всъщност, нали?
Това е един човек, който дори ми е малко антипатичен, но носи много мои черти, които – ако пишех от мое име – щях да избегна. Още не съм довършил книгата, може би ще напиша още 1-2 глави, след това ще мине редакция и т.н. Когато пиша нова книга обикновено идва един момент, който използвам за зреене – почти нищо не правя по нея, понаписвам нещо или поредактирам, но тя трябва да си стои и аз да си мисля за нея. И това сякаш това й придава друга стойност. Това е моментът, в които добавям епиграфите. В тази книга съм сложил няколко от Буда. Защото главният герой е такъв – иска да осмисли скучната си средна възраст с невъзмутимостта на пътя, с пълното непривързване, с празнотата, с необвързването. Будизмът, общо взето, проповядва, че всяко желание, всяка страст, всяка привързаност водят към страдание. И ако се върнем пак на темата за мола – страстното желание да купуваш или страстното желание да не купуваш са едно и също. Въобще искаш ли страстно нещо, си зле. Искаш ли страстно да станеш будист, да стигнеш до просветление – няма да стигнеш до просветление.
Интервю на Кристина
1 коментар